Захари Стоянов: “... всичките ни народни деятели и патриоти са биле против официална Русия"


Заключението на страница 8 в предговора на Захари Стоянов към второто издание от 1886 г. на брошурата на Георги Раковски от 1861 г. ''ПРЕСЕЛЕНИЕ В РУСИЯ, ИЛИ РУСКАТА УБИЙСТВЕНА ПОЛИТИКА ЗА БЪЛГАРИТЕ'' от Г. РАКОВСКИ. 1861 г.
“Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели и патриоти: Г. Раковски, Л. Каравелов, В. Левски, Хр. Ботйов, А. Кънчев, П. Волов, Г. Бенковски и проч., са биле против официална Русия. Никога те не са апелирали към нея, защото са знаяли, че нейний камшик повече боли от турския….Русчук, 1-й Март 1886 г. З.Стоянов
Цялото предисловие от Захари Стоянов:
"Тъжни времена прекарва днес нашето отечество България. Като оставим настрана сестра Сърбия, Священний троен съюз, в който участвуват тримата императори и който има за цел да варди да не се пролива капка човешка кръв – всеки честен човек, който може да мисли и да разсъждава що годе, ще се съгласи с нас, че най-големий ни неприятел днес е официалната Русия.
Няма пакост, няма мерзост, даже и подлост, които да не е пуснала в ход тая държава начело с нейний Гирс и Катков от 6-ий септемврий насам, т.е. от тоя знаменит ден, когато ние почнахме своето истинско политическо и самостоятелно съществуване. В Цариград ли, в Пирот ли, в Букурещ ли, се засмее и българский Бог, руското правителство тича да свари да разваля и да пакостничи. Ако то днес иска, щото Румелия да си остане пак пашовска страна, а байонетите на българските синове в един прекрасен ден бутват дипломатическата мастилница на Гирса и му изкривяват ченето, то това същото правителство забравя своите първи думи и предлага вече Сан Стефанска България. А защо я то предлага? Защо такава глупа непоследователност? – „Желае ни доброто; не ни е забравила”, отговарят кокошите умове, в това число и ония наши изменници братя, които си продават съвестта за монетата чистаго серебра в руското консулато. – „Вие сте идиоти”, казваме ние. Руското правителство желае две неща. Първо, да протака работата, да ни държи във военно положение, което е убийство за България, та дано в тия усилни времена се появи някое негодувание помежду ни, и то, руското правителство, като всяко покровителско, да каже: „Ето че без мене не могат българите; дайте ми воля да отида с моите камбани, камшици и бесилки да наредя работите.
Второ, че като стане  съединението, както и да е, извършено само от българи, то руский пловдивски консул ще може да интригува само между калугерите на Шипченский манастир, няма той да управлява вече Румелия, не ще има възможност да сее разврат и да проповядва шпионско-полицейските начала на страшното ІІІ-то отделение.
Лъжат се ония, които мислят, че руските дипломати са по начало против съединението. Те са готови днес да направят това съединение, но забележете, те да го направят сами, а не и българите. Те желаят, щото това съединение да го донесе някой беломустакат генерал, с покрити гърди от ордени, някой Обручев или Сомов, когото да срещат по всичките градове гологлави с хляб и сол, с камбани и молебен, а той да се надува, се да излизат само из устата му думите: „так приказано”, „не разсуждать”, „не бунтовать”, „воля Его Императорского Величества такая”, „ви народ неопитний”, „вие трябва да слушате и се покорявате”, „има за вас кой да се грижи” и пр., и пр. А руский консул върви подире му и му шепне на ухото: „Прибавете още на тия братушки, че аз като минувам из пазара, трябва да ми стават на крака, думата ми да не правят на две, името ми да бъде свято във вестниците им, да се пише с големи букви.” По-нататък следват руските инструктори-офицери, облечени парадно; по-главните от тях шепнат на генерала да доведе до сведение на непокорните братушки, да не търсят от тях оправдателни документи, а по-долните чинове се зъбят на гологлавите братушки и казват:
„Познахте ли сега какво значи Русия? Един път проливахме кръв, сега пак ви носим наготово съединението, а вие, пършивци, само печелите парички и викате „урра”. А братушките цъфнали и не забързали. С турена на гърдите ръка, с тяло прегънато като въпросителна, хилят се като заклани и казват: „благодарим на Ваше Високоблагородие, ние сме ваши деца, Русия ни е майка. Колкото Ваше Високоблагородие сте повече в България, толкова по-много се обажда и наший алъш-вериш.” „Так, так”, отговаря високото благородие и издрънчава от удоволствие своята обкована със сибирско сребро сабля. А камбаните гърмят ли гърмят!
О, пусто да остане подобно съединение! Ние го нежелаеме и на най-върлите си душмани. Джанъм, ние искаме да имаме история, минало, свои герои, наше „урра”. Как не могат да разберат това московските славянофили? Ревне ни са, ей така, щото между безбройните чужди паметници по всичките краища на отечеството ни да има запазено и едно кьошенце наше, българско. Искаме да видим ние, че между различните площади и улици на градовете, украсени с имена: „Московска”, „Александровска”, „Аксаковска”, „Паренсова”, „Гуркова”, „Славянска”, „Николаевская”, „Невская” и пр. да блещука и нещо като: „6-ий септемврий”, „Сливница”, „Драгоман”, „Батенберг” и т.н. Лошо ли искаме? Лошо-добро, искаме си го у нас, дома, на бащиното си свято огнище. Чуждото ние не щеме; но желали бихме, щото и чуждите да си подръпват покровителската ръчица от нашето, защото тя може и да бъде опарена, не основана на много закони, а в такъв случай, християнската любов почва да капризничи…
Но хората, които са унищожили Полша, Малорусия и Бесарабия, не искат да слушат. Турили един път те намерение да правят от България Задунайска Губерния, нищо свято не ги спира. „Всяко тържество на България е смърт за Русия”, пишеше в един брой на „Русь” покойний екзалтиран славянофил Аксаков, за когото се проляха толкова сълзи в Софийското книжевно дружество. „Какви са тия Крумовци, Симеоновци и Борисовци? Разве не можеше и без тях?” … пишеше същий тоя Аксаков по повод на княжеската прокламация към българските солдати, в която се казваше: „Вие, синове и потомци на Крума и пр.” Виждате доколко е жесток бил горещий славянофил. Негова милост желаял, щото ние да се не обръщаме към нашето минало, да заместиме името на Крума и Симеона с Ивана Грозний и с Екатерина Вторая. Но ще да кажат мнозина: „Русия беше, която ни освободи.” Да това е вярно, това е велико събитие, ние сме благодарни на покойний Александра II, името му ще бъде у нас священно до века, благодарни и признателни сме на целий руский народ. Но трябва ли да бъдем благодарни и за това, че Русия ни освободи, за да ни зароби отново – нещо, което тя доказа вече от 6-ий септемврий насам? Ние сме благодарни на руский народ, който никога не ни желае злото, защото е удушен повече от нас, както бяхме в турско време; благодарни сме и на покойний император; но не и на днешното руско правителство, състоящо се от 5-6 души узурпатори. Това правителство иска да ни глътне. Не го искаме, защото то има: бесилки, Сибир, Сахалин, III отделение, тюрми, нагайки, камбани, шпиони и прочие. Ако то иска да има с нас братски и человечески съюз – добре дошло. Но то иска дружбата на вълка с агнето!…
В днешно време, когато това правителство, състоящо се от Гирса, Толстой, Победоносцев, Катков и пр., е подигнало върху ни чисти и нечисти средства, когато то иска да ни задуши с една лъжица вода, гдето се е казало, когато неговите безконтролни рубли се пръскат безбожно из България за цели беззаконови и погански – ние намислихме да обадим на читателите си мнението на Г. С. Раковски, как той е гледал на официална Русия и на нейната политика. А кой е Раковски – срам ще бъде за всеки българин, ако не отговори, че той е българско светило, че той се е мъчил и трудил за България цели 25 години, че той е вече умрял (за да не кажат (Цанков и Икономов, че е бил радикал и анархист), че миналата година му се донесоха костите в София, на които се поклони целият български народ. Тоя Раковски е написал брошурата под заглавие: „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите”, която брошура днес предлагаме на читателите. Тая брошура е написана в 1859 г., когато е почнало преселението на Видинските българи, печатана е за първи път в „Дунавски Лебед” като подлистник. Тя е писана в такива времена тъжни и усилни, когато България е била неизвестна, когато сме нямали княжество, войска, Сливница, Пирот, когато само той, един Раковски, е бил защитник на България. В такива тежки времена той пак не е казвал: „не му е времето, трябва да се помълчи, да не закачаме Русия”, както днес обичат да философствуват нашите дипломати. Поклон върху праха на великий български мъченик, че и в днешните времена можем да си послужим с неговото име. Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели и патриоти: Г. Раковски, Л. Каравелов, В. Левски, Хр. Ботйов, А. Кънчев, П. Волов, Г. Бенковски и пр., са били против официална Русия. Никога те не са апелирали към нея, защото са знаели, че нейний камшик повече боли от турския…".
Русчук, 1-й март 1886 г.
Захарий Стоянов
„Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“ - 
е политически памфлет на Георги Раковски, издаден през 1861 г.
„Преселение в Русия...“ е написан през 1860 година в контекста на последното значително преселване на българи в Украйна. Руските дипломатически представителства в България започват нова активна кампания в различни части на страната, обещавайки на преселниците добри условия на живот в села, изоставени от татарите. Руската пропаганда намира отзвук главно във Видинско, Белоградчишко и Ломско, където забавената поземлена реформа е източник на трайно напрежение, достигащо до открити бунтове.
По това време Раковски живее в Белград и получава материална подкрепа от правителството на Сърбия, но решава да издаде брошурата анонимно в Букурещ, използвайки псевдонима Един българин. Той изпраща там своя сътрудник Теодосий Икономов, който я отпечатва в тираж 3 хиляди броя. Научавайки за остро критичното към Русия съдържание на брошурата, руският генерален консул Хенрих Офенберг подтиква местната проруска българска организация Добродетелна дружина да изкупи и унищожи целия тираж. Въпреки това Икономов успява да отпечата още 3 хиляди копия, които при голяма секретност са прехвърлени в България.
В текста на брошурата Раковски остро критикува лъжливите обещания на руските агенти, опитващи се да привлекат български заселници. Той прави исторически обзор на българо-руските отношения от времето на Светослав Игоревич и заключава, че заробването на българите и завладяването на България е трайна руска цел, която сега се осъществява в съгласие и със съдействието на османските власти.
„Преселение в Русия...“ предизвиква широк отзвук сред българската общественост и през следващите години редица публицисти, като Васил Попович, Любен Каравелов, Христо Ботев, пишат по тази тема и критикуват, макар и по-умерено, руската политика.

ВИЖТЕ ОЩЕ: "Руските консули с камшик в ръка караха българските селяни да стават сърби" -Петър Попарсов


Най-четени

This site was designed with the
.com
website builder. Create your website today.
Start Now