Забравеният българо-мохамеданин, борец и мъченик за българщината - Мустафа Шарков


„Почнах да мечтая, че и ние, българите мохамедани, трябва да се пробудим към нов живот и младите поколения да почнат да се учат успоредно с българите християни".
На 18 юни 1912 г. в с. Корова /днес Драгиново/, Велинградско, е роден българо-мохамеданинът духовник Мустафа Шарков - народния будител, когото партията прати в Белене.Той възприема себе си като истински българин и възпитава хората, на които е духовен водач в това, че обичта към Родината е най-висше благо.
Затрогващи са думите му към войниците българи, изповядващи ислям, които полагат клетва:...вие давате обещание за напред, не само във войската, но и през целия си живот, да служите вярно и предано на род и родина. В религиозно отношение вие принадлежите към мохамеданството, което с нищо не бива да ви пречи да изпълните вашия войнишки дълг, защото по произход и народност ние сме всички българи. Макар и мохамедани, ние с нищо не бива да се отличаваме в службата от нашите събратя, българите християни... Обичайте България като очите си и бъдете всякога готови да дадете живота си за нея, когато дългът ви позове !“
През 1937 се създава организацията на българи-мохамедани Дружба „Родина“ и Мустафа Шарков заедно със своите съмишленици основава неин клон в Чепинско.
Това става на 1 април 1940 г. Дружба “Родина” е самобитна и родолюбива културно-просветна организация, бореща се за духовното израстване и единение на всички българи - християни и мохамедани. Избран за неин председател, той променя името си на Маню. За родинци и за тяхното благородно и патриотично дело говори и фактът, че нашият химн “Мила Родино” първо е бил химн на Дружба “Родина”.
Първото, което направили след основаването на организацията било да отидат в София пред Министреството на образованието, за да искат тук да бъде създадена гимназия, защото мислили за материалното и културно издигане на хората. Припомни легендарното представление на пиесата “Годеж” в читалището в Лъджене, защото от този момент нататък християни и мохамедани си поради ръка и заживели нормален живот.
Маню Шарков продължава своята будителска дейност и след края на Втората световна война. Когато научава, че чужди емисари искат да откъснат Родопите от България, той отделя пари от скромния си бюджет, с които превежда посланието си до делегатите на Парижкия конгрес. Категоричната му позиция е, че живеещите в Родопите са българи и това, че част от тях са мюсюламни, не променя тяхната национална принадлежност.
Родолюбивата дейност на организацията след 9 септември 1944 г. остава недооценена, членовете й са обявени за врагове на народа и подложени на репресии. Мустафа Шарков смятал, че дружба “Родина” ще завоюва много по-големи успехи след смяната на властта, но действителността се оказала съвсем различна.
След политическите промени, новата власт започва да се отнася критично към Дружба „Родина“. Будителската организация е обявена за фашистка и срещу нея започват гонения. Българите мюсюлмани, които са сменили имената си с български, са принудени да си върнат турско-арабските. А много от водачите на "Родина" са репресирани и дори избити. Новата власт отправя заплахи и настоява М. Шарков да спре да говори, че помаците са българи. За известно време е директор на Мюсюлманското училище в Райково, но напуска, несъгласен с промяната на програмата му. Шарков е възмутен, че религиозните му събратя не пращат децата си да учат в българските народни училища, а в помашки, където трябва да се учи турски език. По тази причина, като околийски мюфтия, Шарков свиква съвещание, на което присъстват около 12 души. Някои от присъстващите го подкрепят, но управляващите са силно недоволни от позицията му.
Ето част от спомените на Мустафа Шарков-за ролята на комунистите в политиката спрямо българите-мюсюлмани и Родопите:
"Турцизираните елементи обаче, които бяха и религиозни фанатици от по-рано, и не бяха доволни от дейността на дружба "Родина", почнали бяха да правят постъпки да се "обърне работата".
Затова бяха добили кураж от партизанския командир в Чепинския край Манол Велев, който беше ходил из селата и говорил пред събрания, че "всичко, каквото е било досега, отсега обратно ще се прави". За да привлича вниманието на Българите мохамедани, си слагал и фес на главата, а фесовете тогава бяха изхвърляни. Манол Велев бе главното ръководно лице тогава в Чепинско. Каквото кажеше той, трябваше да се изпълнява. Ползваше се с най-голямо уважение сред хората и до него се допитваха за всичко и всички - и мохамедани, и християни.
Слушах го и аз да произнася реч пред народа в с. Корова (Драгиново - б. р.), като казваше: "Вие, помаците, сега имате пълна свобода. Може да правите и се управлявате, както искате. Вие сте много в Родопите, та може да си образувате и своя държавица, една помашка република. Така да си живеете отделно в свое управление. Ние ще ви помагаме и ви гарантираме свободата. Каквото е в Съветския съюз, така и тука ще стане".
А на това събрание се бяха събрали 4-5 хиляди души, дошли от другите села. Това изявление на партизанския командир беше посрещнато с радост от фанатиците и туркофилите."
В навечерието на избори в Драгиново дошъл да агитира партизанският командир Манол Велев и започнал да обещава щедро. А когато В. Атипов казал, че Мустафа Шарков иска да ги направи българи, Манол Велев извадил фес и го сложил на главата си. След това М. Шарков е извикан в МВР, изведен от там с белезници и откаран в неизвестна посока. 3 месеца Асен Шарков търсил брат си и в крайна сметка научил от окръжния прокурор в Пловдив, че го държат в карцер в Държавна сигурност. Вместо да го освободи, комунистическата власт го изпратила без съд и присъда 3 години в лагера в Белене. Изпратили в Белене и сина на М. Шарков, който по онова време бил войник. Баща и син не знаели, че са заедно в лагера, докато един ден случайността не ги срещнала.
Преодолявайки преживения ужас от лагера, заедно с втората си съпруга, намират препитание в Пловдив, където работи като строителен работник. Получава отново предложение за районен мюфтия, но той деликатно и тактично го отхвърля .
Физически разбит, но духовно несъкрушен, в края на живота си той заявява гордо: “Моята крепост беше българската нация, българският народ, моят български произход”. „Страдах от неразбранщината и от мохамедани, и от християни, и от атеисти...“
Борецът и мъченикът за българщината умира през 1983 г.
Днес на негово име е наименуван площад във Велинград.

ВИЖТЕ ОЩЕ: ДС: трима свещеници извършили богослужението в концлагера Белене на Възкресение Христово 1957 г.


Най-четени

This site was designed with the
.com
website builder. Create your website today.
Start Now